По джапанки на Рилските езера

Да покориш Рилските езера е необходима предварителна подготовка, препоръчителна е специална екипировка, нужни са знания за прогнозата за времето и резерв от време. Но това е за хора, които знаят къде отиват и за какво се борят.

А не за двама, минаващи край Дупница, решили, че може да се отклонят до Сапарева баня, което е ехей „само на 10 км, как да не отидем“ до Паничище. Така се озовахме на тесен и богат на завои без видимост път, изкачващ се към лифта и разкриващ разкошни гледки.

15:27 ч. – ние сме на касата на лифта с намерението да питаме какви са маршрутите, колко време отнема обиколката, позволено ли е за домашни любимци и т.н. Милата дама на гишето ни каза, че с по-бодра стъпка и сега можем да видим пет от седемте езера. И така – без екипировка, по едни дънки и тениска, замъкнала една малко по-плътна блуза (планина е все пак, нищо се не знае), придружена от някой, емнал се да покорява езерата по джапанки, се оказахме в поза „очаквам да седна на седалката на лифта“.

30 мин. по-късно вече се катерим по почти отвесен баир. За нетренирани градски чада, за които най-големите покорени алпинистки височини са стълбите за излизане от метространциите. Сигурно свалихме по 8 кила живо тегло до края на изкачването. Доста възрастни хора бяха мнооооого по-чевръсти от нас. Но си заслужаваше. Гледката бе наистина уникална. Тази дума („уникална“) е много слаба. „Виж, виж!“, „Еха“, „О, защо не сме идвали по-рано“, „Оле, гледай“ често се чуваше от нас.

Изведнъж обаче небето притъмня, стана толкова наситено със сиви оттенъци и така натежало от чакащия да се излее дъжд, че наистина бе на една ръка разстояние. И тогава започнаха светкавиците и гръмотевиците (всичко това става за минути). От толкова високо виждахме как природата излиза гнева си все едно над целия свят. Но и нас ни достраша. Сноповете светлинни лъчи падаха до нас. Е, сега контрастът с охлювеното ни изкачване и бягането ни на обратно, за което и състезателен кон можеше да ни завиди, бе направо огромен. Не Редбул, а страхът пред стихиите дава криле. Бяхме останали само ние и един заблуден бягащ фотограф, който със сигурност не помагаше на нашето душевно спокойствие. Но за удивително кратко време се озовахме отново в позата „очаквам да седна на седалката на лифта“.  Докато слизахме бавно надолу, напълно беззащитни пред вятъра, дъжда и мълниите, се чудих как може снимките на всички хора, посетили Рилските езера, да са толкова цветни, слънчеви и в топли цветове, а картината, откриваща се пред мен, да е преобладаващо сива, но вижте какво се оказа, щом се прибрах:

И след благодатния дъжд земята бе толкова свежа, а дъгата бе толкова красива…

Реклама