Някой ред

Не е зле да драсна някой ред тук, докато уж си пиша магистърската теза.
Много неща ми се случиха напоследък. Пътувания, събития, книги и изненади. Все така да е, но не може да имаш рожден ден по 5 пъти на година все пак, нали така.
Да започна от малко по-отдалеч. Тази година мислех да пропусна морето. Щеше да ми се случи за пръв път от 23 години. Но не можа да се случи и направих най-страхотното септемврийско морско-почивно изживяване. С мама и тати. Беше супер – правиш си, каквото искаш, имаш учудващо много свобода, всичко ти е уредено, родителите ти са страхотни, не ти се налага да си търсиш нови приятели, тъй като със старите сте се изпокарали за глупости от сорта на това защо на единия му се ходи на плаж, на другия му се спи, а на третия му се ходи по жени.
Освен това кучето беше много щастливо, защото имаше цял плаж на разположение да копа, да се зарива, да се въргаля, да тича и да прави капани, в които ние да падаме. Ами да, засилвам си се аз да влизам тичешком във водата, малко стил „Спасители на плажа“, и шляс в дупката, дето фъстъка я беше изкопал, та се люснах по очи на пясъка. Защо нямаше кой да ми се смее!!! Аз примерно щях да се пукна от смях.
Очаровах се от „Господин Хонда“ на Ив Дерисбур. За нея ще има специален пост.
Заведоха ме на картинг. И тъй като съм изключително бърза, но в едно друго времево измерение, всички ме задминаха и приключиха обиколките си, докато аз още загрявах, та после пистата беше моя и само моя. Нека си карат бързо, не знаят кво губят. А и бонето много ми ходи.
„Мъжът, момчето“ на Тони Парсънс влезе в личната ми класация за хубави, разтоварващи книжлета.
Спечелих барбекю от някаква игра на „Орбит“. Сега чакам някой да ме заведе нейде на палатки, за да му намеря приложение (на барбекюто, не на този, който ме заведе).
След това станах на 24, упс – така де, на две по 12. Много е хубаво да ставаш на 12, отново, че и два пъти. И имам много хубави подаръци.
Насладих се на Искърското дефиле, Своге и най-вкусните мекици, след тези на баба.
Разочаровах се от Пловдив, но за кратко, докато Пазарджик все повече започва да ми харесва.
Посетих PET BIZ и PET SHOW и чакам да ги посетя и догодина.
На нощното ми шкафче внимание чакат: „Пари. Банки. Кредит“ на Милети Младенов, „Нощна стража“ и „Малки богове“ (най-накрая) на Тери Пратчет, „Залезът на рекламата и възходът на Пъблик рилейшънс“ на Ал Раийс и Лаура Рийс, както и „Кофти карма“ на Давид Зафир, за която благодаря на lammoth и на Б & Д ( на единия, защото я сподели с приятел, и на другите две дами, които я купиха на приятел).
Един дядо в парка ми направи страхотен подарък. Да е жив и здрав!

Бях на премиерата на „Операция „Шменти Капели“ в „Арена Армеец“. Разбира се, на най-хубавото место, честно. При речта на Влади Въргала, ако малко се бях понапънала, можех да му отвържа връзките на обувките, ама не ми се напъваше. Филмът е една своеобразна смесица от „Две димящи дула“, „Бандата на Оушън“ и „Черна котка, бял котарак“. Хареса ми, много се забавлявах. Беше си смешно, няма какво да се лъжем, но само на пръв поглед. Всъщност филмът е тъжен, много тъжен. Гледайте го. Вземете и мен.
И един въпрос от кръстословицата: „Кое е това нещо, на което, колкото и да му вдигаш цената, то все си плаща? С 8 букви“. „Б-Ъ-Л-Г-А-Р-И-Н.“
„Нали знаеш – какво, като си еди-кой си? Винаги има някой да още по еди-кой си!“

Реклама