Какъв е смисълът на животa?

Джек Лондон и Мартин Идън, Мартин Идън и Джек Лондон. Трудно е на места да се определи. Добра сюжетна линия, изникнала изпод перото на велик творец, или биографията на велик творец, вмъкната в рамките на две твърди корици?

Джек Лондон (Jack London, 1876-1916) няма нужда от представяне, но поглед върху живота му, изпълнен с всекидневни предизвикателства, с много адреналин, брутализъм и желание за живот, би ни помогнало да разберем по-детайлно неговото творчество, да го приобщим още повече към себе си чрез човещината, социалната страна, реализма и действителността, прозираща в него.

Джек Лондон е плод на връзката между Флора Уелман и Уилям Чейни. Двамата са окултисти и съжителстват без брак. В момента, в който Флора забременява, Чейни отказва да признае извънбрачното дете, изоставя Уелман и дори се оправдава, че е импотентен. Детството на Джек преминава в бедност. Грижовният му пастрок не успял да осигури заможно детство на бъдещия писател. Затова 13-годишното момче било принудено да работи в консервна фабрика по 12 – 16 часа на ден.

Израснал сред хора, чиято най-смела мечта била да живеят в къща със здрав покрив, Джек се проявявал като изключителен фантазьор. Той разсмивал приятелите си с твърдението, че ще стане писател. Какъв бил смисълът, учудвали се всички, пък и защо да се мъчиш за това, когато наоколо имало толкова добри професии като рибар, кръчмар или погребален агент. Джек обаче не се отказвал от мечтата си.

На 14 години той бяха от вкъщи. С пари на заем купува на старо малко корабче и става ловец на стриди без разрешително. След няколко месеца става член на Калифорнийския рибарски патрул. Преди да навърши 25 години Джек Лондон вече бил работил като златотърсач в Клондайк и ловец на тюлени в Сибир. В един период от време Джек Лондон остава без работа и през 1894 г. прекарва 30 дни в затвор за скитничество. Но, въпреки перипетиите, той не забравял страстта си към книгите. През целия си живот Джек Лондон се самообразова, като личната му библиотека наброява 15 000 тома.

Решава да се запише в курсовете по литература в Калифорнийския университет. Там срещна и голямата си любов – Мейбъл Ейпългарт, студентка от добро семейство, която му изглеждала „като богиня”. Неистовите усилия да я спечели Джек описал по-късно в „Мартин Идън“. Междувременно произвеждал по 100 страници на ден и изпращал непрекъснато разказите си на различни списания, които ги отхвърляли. Няколко години след тежък и упорит труд най-накрая получил положително писмо – „Трансконтинентален месечник“ публикувал негова история. Но баснословните хонорари, за които жадувал Джек, били все още далече. Въпреки всевъзможните си усилия, младият писател не успява да впечатли семейството на избраницата си и бракът му с Мейбъл се разпада три години по-късно. Джек се жени за Бес Мадърн, много близка приятелка бившата му съпруга. Бес обаче не толерира никак странностите на Джек, свързани с алкохола, странстването и любовта му към чуждите жени. Връзката между Мадърн и Джек приключва през 1903 г. с развод. Бес изплаквала мъката от изневерите му пред Шърмейн Китридж, която великодушно я изслушвала. Резултатът от тези приятелски беседи би могъл да се предугади от всеки, който е поне малко запознат с женския характер – Шърмейн станала любовница на Джек веднага щом той я пожелал. Джек се жени за Шърмейн, веднага след като е получил развод в Калифорния. В Илинойс обаче не признават развода и една година след съдебното решение бракът между Джек и Шърмейн е обявен за невалиден. Следва мощен скандал, който за малко да съсипе все още крехката кариерата на писателя. Една организация, наречена Аверилски женски клуб, предлага да се забранят две неща в програмата на колежите – футбол и Джек Лондон. За Джек обаче Шърмейн е стихийна буря. Писателят я нарича „жената-съпруга“. Но и Шърмейн не успява да задържи задълго чувствата на Джек. През 1911 г. тя ражда едно болнаво момиченце, което живее само 3 дни. Лондон се разочарова жестоко и дава воля на стихиите на плътта си. Той се впуска в денонощен разврат, за да потуши скръбта си, че не е способен да създаде син. Връзката между Шърмейн и Джек се руши и превръща в горчиво съжителство. На Хаваите той среща последната си любов, за която обаче никъде не споменава. Лондон и Шърмейн живеят през последните години в отделни крила на къщата им в Калифорния. Джак продължава да приема в леглото си всяка жена, която би могла да го дари с жадувания син. Така на 40-годишна възраст великият писател умира абсолютно сам, приемайки свръхдоза морфин, точно търсейки спасение от самотата – най-вярната компания през целия му живот.

Стилът на Лондон – брутален, ярък и вълнуващ – го прави изключително популярен извън САЩ. Джек Лондон многократно е обвиняван в плагиатство. Той не е добър в съчиняването на сюжети и предпочита да ги получава отнякъде, дори да ги купува, защото му е много по-лесно да развие художествено една идея, отколкото сам да я измисли. Неговите най-забележими произведения, са всъщност разкази за живота му – “Хората от бездната” (1903) е за нищетата и бедността; “Морския вълк (1904) представлява новела, базираща се на опита на автора на кораб за лов на тюлени; “Пътят” (1907) е серия от разкази и спомени от скитническите дни на Лондон; “Джон Барликорн“ (1913), автобиографична новела, за борбата на автора с алкохолизма; “Мартин Идън” (1909), автобиографичен роман за живота на автора, за любовта му, за трънливия път на писател и за смъртта като лекарство. В следствие от житейските си несполуки, Джек Лондон стига до заключението, че единствената му надежда е да се издигне е да “продава мозъка си”. През целия си живот гледа на писането като на работа, то е неговият билет за измъкване от бедността, средство да победи богатите, играейки по техните правила. От 1898 г. започва сериозно да се бори да бъде публикуван – тази негова битка е описана незабравимо в романа му.

„Мартин Идън” се смята за един от шедьоврите на Джек Лондон. Романът разглежда историята на неразбран от обществото гений, препокриващ се с образа на самия писател. И двамата са авантюристи, жадни да опознаят света, и двамата са самоуки, отхвърлящи културата на богатата класа. И все пак, „Мартин Идън” остава романтичен роман, който ни води по пътя на мъчителното издигане и на грубото сгромолясване на беден младеж, заслепен от любовта и вкусил горчивото богатство. Героят категоричен отказва да приеме светогледа на висшето общество и отчужден слага сам край на живота си.

За семейството на персонажа нищо не се споменава, много показателен момент за възприятията на Лондон. Героят води усилена борба за излизане от изначално бедното си положение. Мартин е моряк, беден, но добър. След като спасява един заможен човек, Идън се запознава в семейството му и така се среща с Рут, „рус ангел”, „сияние”, чийто първообраз е и първата любов и съпруга на Лондон. Любовта му към Рут Морз                                                                                     се превръща в негова основна движеща сила. Поради факта, че Мартин е от работническата класа, а Рут е от буржоазията, той осъзнава, че тяхната любов е невъзможна, докато не успее да достигне нейното благосъстояние. Класовото деление е прекалено силно, за да може любовта им да просъществува. Подобно на автора на книгата, Идън прави всичко възможно да преуспее чрез писателски труд – една много екзотична и трудна за осъществяване идея. Героят преминава през различни етапи и състояния, също като своя прототип работи къртовски труд, животът му опошлява и леглата на множеството жени не го удовлетворяват. След като постига целта си – става богат и известен и Рут може да е негова, съдбата отново обръща хода си. Вече може да има всичко – пари, любов, място в обществото, но осъзнава, че животът му е минал, а не е открил смисъла му. „Непрекъснато се отдалечаваше от хората. Всеки нов ден му ставаше все по – трудно да бъде внимателен с околните. Дразнеше го тяхното присъствие, а усилието да води разговори бе мъчително. Хората го караха да се чувства неспокоен и при всяка среща без отлагане започваше да търси предлог да се освободи от тях.”А изходът е само един. „Както рекичка морна след път уречен, в море безкрайно намира покой вечен…“

Джек Лондон казва, „като игнорираме трагичния край“ книгата се определя като „успешна история, която не само вдъхновява поколение от млади автори, а и много други, които нямат цел или усърдие, но все пак достигат целите си със борба“.

„Мартин Идън” попадна за пръв път в ръцете ми, когато бях на 14 години. Криех се през мама нощта на терасата, за да я чета, просто не можех да я оставя. Тази книга ми повлия толкова силно и остави такова трайно отражение в съзнанието ми, че се притеснявам да се потопя отново в нея от страх да не загубя наивното, детско преклонение пред нея, да не хвана цинизма на ежедневието и страшните истини, които тогава са ми се сторили просто малки камъни по пътя на колесницата, забързана към успеха.

Advertisements

3 коментара (+add yours?)

  1. Мария
    Дек 21, 2009 @ 15:37:42

    всъщност, Джек Лондон, макар и популярно име, е добре да бъде представян отново и отново. и добре си направила, че си го сторила.

    Когато го учих официално по амер. лит. ме удиви (направо зашемети) това, че той – авторът на „Любов към живота“, както и създател или „описател“ на персонажи, които са решени да живеят „до смърт“, се е самоубил.
    Баща ми беше възхитен от него като автор и постоянно ми го сочеше като пример в пубертета, когато страдах от чести депресии. Никога не му казах как е свършил любимият му писател. А и той явно беше пропуснал да научи (или да запомни) тази част от истината за Лондон.

    Отговор

  2. weasell
    Дек 21, 2009 @ 17:19:18

    Лиричните и гениалните хора не могат да понесат светът, в който живеят, и се мъчат всячески да избягат от него. Освен това по този начин те контролират живота си, взимат го в своите ръце. Макар определено като един от най-големите грехове във всички религии, самоубийството е някак си, извинявам се за цинизма, но избран път за великолепни и вдъхновяващи творци – Лондон, Яворов, Петя Дубарова…

    Отговор

    • Мария
      Дек 22, 2009 @ 15:08:55

      напълно права си. вероятно, както се казва, Съдбата (или Бог) дава по равно – на едни гений, на други щастие. (А баща ми казваше: На едни крака, а на други глава. (докато гледах едни манекенки със страхотни крака))
      Геният е голям дар и трябва да се плати много скъпо. Примерите са толкова много, че не си струва дори да почваме изброяването. Те са във всяко изкуство.

      Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: