Картинката няма почти нищо общо с материала. Почти. Просто много си я харесвам и си я взех от тук отново. А сега отивам да мисля…

Вече се похвалих, че съм била на премиерата на „Операция „Шменти Капели“, нали така. То голям праз, че съм била, но от толкова отдавна не бях излизала, че си бе събитие за мен.
Както и вече споменах – филмът ми хареса, идеен е, малко копира, дава го ала Гай Ричи, преминава през на Оушън бандата му, като Верев учудващо напомня на ненаситния лакомник Ръсти, и някои други работи. Но няма лошо, топлата вода вече е открита, сега вече пада голямото къпане.
Както се вижда, без чалга не моем да минем – в „Мисия „Лондон“ с Андреа/я, тук Константин, в следващия филм айде да вземат да вкарат Глория, че нещо поп-фолк примата ни залезна и всичките й тунинги отиват на вятъра.
Но самата ни култура е чалга, няма как без нея. По някакъв спомен „чалга“ от турски е музика без художествена стойност, свирня, чалгия. „По времето на социализма (1944—1989) в България на основата на естетическите норми на марксистко-ленинската изкуствоведска критика този жанр е забранен. Започва развитието си с появата на Хисарския поп, популярен още през 80-те години на 20. век.“ (Уикипедия)
И това ме насочвам към въпроса – защо, аджеба, го пиша този пост. Защото…
Както отбелязах вече, бяхме на най-хубавите възможни места, точно под VIP (хахахаха) ложата. До нас си стоеше една компания, която изпълняваше странни неща. Напомняха ми на стадо маймуни, които се чешеха, дърпаха се за козината (разбирай руса коса), пощеха се (разбирай – масажираха се), чекнеха се, само дето не ядяха банани. Но това си е абсолютно нормално държание в почти всеки киносалон (затова и не обичам да ходя на кино). Това което най-ме впечатли беше, когато едното момче попита другото – ти чекна ли се във VIP-а на „Армеец“? И въпроса, драги мой единствен читателю, беше зададен абсолютно сериозно. Този, към който бе отправен въпроса, се панира и веднага си даде tag, и като започна едно масово чекиране във VIP-а, направо… Добре че нейде в далечината някой се извика: „Бойко Борисов няма ли да дойде да среже някоя лента“, че картината да е пълна.
И филмът започна.
Вижте това тук – цък-цък

Не е зле да драсна някой ред тук, докато уж си пиша магистърската теза.
Много неща ми се случиха напоследък. Пътувания, събития, книги и изненади. Все така да е, но не може да имаш рожден ден по 5 пъти на година все пак, нали така.
Да започна от малко по-отдалеч. Тази година мислех да пропусна морето. Щеше да ми се случи за пръв път от 23 години. Но не можа да се случи и направих най-страхотното септемврийско морско-почивно изживяване. С мама и тати. Беше супер – правиш си, каквото искаш, имаш учудващо много свобода, всичко ти е уредено, родителите ти са страхотни, не ти се налага да си търсиш нови приятели, тъй като със старите сте се изпокарали за глупости от сорта на това защо на единия му се ходи на плаж, на другия му се спи, а на третия му се ходи по жени.
Освен това кучето беше много щастливо, защото имаше цял плаж на разположение да копа, да се зарива, да се въргаля, да тича и да прави капани, в които ние да падаме. Ами да, засилвам си се аз да влизам тичешком във водата, малко стил „Спасители на плажа“, и шляс в дупката, дето фъстъка я беше изкопал, та се люснах по очи на пясъка. Защо нямаше кой да ми се смее!!! Аз примерно щях да се пукна от смях.
Очаровах се от „Господин Хонда“ на Ив Дерисбур. За нея ще има специален пост.
Заведоха ме на картинг. И тъй като съм изключително бърза, но в едно друго времево измерение, всички ме задминаха и приключиха обиколките си, докато аз още загрявах, та после пистата беше моя и само моя. Нека си карат бързо, не знаят кво губят. А и бонето много ми ходи.
„Мъжът, момчето“ на Тони Парсънс влезе в личната ми класация за хубави, разтоварващи книжлета.
Спечелих барбекю от някаква игра на „Орбит“. Сега чакам някой да ме заведе нейде на палатки, за да му намеря приложение (на барбекюто, не на този, който ме заведе).
След това станах на 24, упс – така де, на две по 12. Много е хубаво да ставаш на 12, отново, че и два пъти. И имам много хубави подаръци.
Насладих се на Искърското дефиле, Своге и най-вкусните мекици, след тези на баба.
Разочаровах се от Пловдив, но за кратко, докато Пазарджик все повече започва да ми харесва.
Посетих PET BIZ и PET SHOW и чакам да ги посетя и догодина.
На нощното ми шкафче внимание чакат: „Пари. Банки. Кредит“ на Милети Младенов, „Нощна стража“ и „Малки богове“ (най-накрая) на Тери Пратчет, „Залезът на рекламата и възходът на Пъблик рилейшънс“ на Ал Раийс и Лаура Рийс, както и „Кофти карма“ на Давид Зафир, за която благодаря на lammoth и на Б & Д ( на единия, защото я сподели с приятел, и на другите две дами, които я купиха на приятел).
Един дядо в парка ми направи страхотен подарък. Да е жив и здрав!

Бях на премиерата на „Операция „Шменти Капели“ в „Арена Армеец“. Разбира се, на най-хубавото место, честно. При речта на Влади Въргала, ако малко се бях понапънала, можех да му отвържа връзките на обувките, ама не ми се напъваше. Филмът е една своеобразна смесица от „Две димящи дула“, „Бандата на Оушън“ и „Черна котка, бял котарак“. Хареса ми, много се забавлявах. Беше си смешно, няма какво да се лъжем, но само на пръв поглед. Всъщност филмът е тъжен, много тъжен. Гледайте го. Вземете и мен.
И един въпрос от кръстословицата: „Кое е това нещо, на което, колкото и да му вдигаш цената, то все си плаща? С 8 букви“. „Б-Ъ-Л-Г-А-Р-И-Н.“
„Нали знаеш – какво, като си еди-кой си? Винаги има някой да още по еди-кой си!“

Как ще ги стигнем американците?

Преди няколко години в Америка беше цензуриран ето този клип, на който, ама гледайте без да мигнете, иначе ще го пропуснете (почти толкова дълго е, колкото явяването на Андреа (не знам дали се пише с А или с Я накрая, да ме извинява девойката) в „Мисия „Лондон“), се вижда част от гърдата на Ева Мендес (добре, че пише коя е, защото аз гърдата й видях, но не мисля, че дори майка й ще познае, че това е въпросната дама).

Минало се – не минало и ден след първото излъчване на клипа, гневни американци залели редакциите на медиите с възмутени коментари, че видеото развращавало младежта и спорта.

Известно време след това телевизионната програма за емигрантчета „Улица „Сезам“ и Кейти Пери, която точно се беше измила от захарния памук и сметаната от „Калифорнийски момичета“, решиха да заснемат клип, който да се излъчи на новогодишната празнична програма на детското шоу. Но потресени родители, гледали клипчето, подпалили телефонните линии с намерение да се оплачат от изключително секси визията на певицата и … което е още по-странно, с прекалено секси роклята, с която е женицата. Тези американци са кьорави.

И като си говорим за благоприличието – отново на същото място, пак в Америка, се вихри това девойче. Вече седемдесетгодишно, но на дадените снимки и клипове тя е на 16, което не е особено голяма разлика. Същите тези родители, дето се възмущават от партньорката на Елмо, дават пари на челядта си да ходи на концерти на групата, финансират гардероба на дъщерите си, който поразително се доближава до този на русокоската – демек си зареждат само шкафа с бельото.

Музиката е много добра и явно отговаря на американските порядки и разбиранията на тези, дето с Тодор Колев щяхме да ги стигаме. Ми ние сме си стигнали, че сме ги и надминали. Я вижте каква хубава „Планета“ си имаме. Отговаря на всичките им стандарти.

И за поздрав – леля ви Лора, която, по кво на бас, че пак пее „Нека бъде лято“.

Стоя и си пия сок от червено цвекло, а си мечтая да е от ягоди, но все пак да няма чак толкова годи, колкото са налични в следния чай „Ягода“

Обаче чаят наистина си струва и е супер вкусен. А така ароматизира стая, че наистина все едно сме яли от вкусния червен плод, дето царя от пътя отбива.

Дето се вика – честит ви петък. Той малко вече мина, но пък за някои, за които четвъртъкът е бил по-тежък, сега започва. И това ще мине.
Отплеснах се, както често ми се случва. Убеждавам се, че там ми е чарът.
Темата на днешния ми безсмислен пост е да изразя възмущението си от една реклама и да запитам другите какво мисля за нея, как я тълкуват, аджеба.
Аз виждам нещата така – Африка работи за това краката на „белите“ да се чувстват удобно. Точка.

Сериали – бол. Качествени сериали – изключително малко. Но се намират. Ето една моя колекция с какво си запълвам времето

Friends

Винаги се започва с класиката. И преди това е имало ситуационни комедии, и след това има, занапред също няма да се свършат, но за мен това си остава най-доброто. Може ви има малко носталгия, може би има малко спомени, каквото и да е, с „Приятели“ отраснах и пак си ги гледам с кеф и до днес.

Will & Grace

Колкото и да ми го обиждат, „Уил и Грейс“ ме разсмива. Кара ме да се задавям от смях. Винаги много забавен, понякога леко кичозен, прикрито циничен, безкрайно откровен, но никога прекален. Да живее Карън!

That ’70s Show

И тук основната причина да го гледам е смехът, а с този сериал е в изобилие. Страшни лафове, луди дрехи, спомен за тийнейджърството, което уж беше скоро, но и толкова далеч. 19-минутни епизодчета, които те карат да изградиш чудесно тяло от усилия да пускаш нов и нов, и нов, и нов… така до сезон номер 8. И тая Mila Kunis много красива бе.

The Nanny

Стар, стар, много стар, но супер смешен. Особено ако имаме възможността да се „наслаждаваме“ на гласа на Fran Drescher.

The Big Bang Theory

BAZINGA!Единственото лошо нещо на този сериал е, че мнооооого бавно го правят. Заслужава си чакането, наистина, но все пак да се тръснат малко. Мога с часове да се любувам на Шелдън и туп-туп..ПЕНИ…туп-туп…Пени…туп-туп…ПЕНИ.

Eureka

Веселото тук е, че във всеки епизод светът е амен-амен да се свърши. Не си играят хич на дребно. Малък таен град, създаден по идея на Айнщайн, обитаван само от велики мозъци и един шериф, какво друго може да очакваме освен голямото БУМ.

The War at Home

Ще кажа само, че този сериал заслужаваше наистина повече от два сезона. Яд ме е.

Тя и той

Силви и Мартин станаха еталон за българска двойка. Български сериал, българска действителност, интернационални междуличностни проблеми. Добрата новина е, че пак го пускат по телевизията. Ще пада смях.

Aquí no hay quien viva

„Щурите съседи“ ме събуждаха и ме приспиваха миналото лято. Е, от къде им идваха на акъла на сценаристите всичките тези глупости. Само някой южен мозък, нагрят от слънцето може да създаде този и следващия сериал.

Mis adorables vecinos

До преди да се появят някви тийн звезди там, това беше един от най-веселите филмчета изобщо. Всички сядахме събота и неделя сутрин пред телевизора със закуската. И… дълга закуска си беше. ама един апетити ти идва, когато видиш Мариано

Dharma & Greg

http://oshteedin.blogspot.com/

За тези клипове с право мога да кажа: „Тея за к’во ми прекъсват хубавите реклами с тъпите си филми и предавания!“.

И най-любимата ми!

Хайде, качете и вие, ако се сещате за някоя хубава реклама, въртяна из родния ефир

 http://oshteedin.blogspot.com/

Стоя си пред компютъра, кефя се на слънцето, пия си вино (карай, че е обедно време, то е полезно), хапвам си препечени филийки и си мисля. Слушам „Ъпсурд“ и си разсъждавам ей тука. Примерно върху това, че алкохолизмът май започва да се предава по въздушно-капков път, че простотията в България е национална гордост, че е по-важно да можеш да напишеш правилно „apparently“, отколкото примерно „окуражавам“.
Но не ми се говори за големите абсурди, а за едни малки абсурдчета, които…

Тази млада дама е хамбургската двутонна блондинка, която щяла да доказва на света, че в града живеят артистични хора. Имаше девет дни за изпълнение на мисията си.

Бързата работа – срам за майстора. Но това си е цялата българска журналистика – недоглеждане, противоречие и пълни глупости.

Много обичам този израз „страда от бъбреци и черен дроб“. Какво трябва да означава това? Че страда, че ги има?

Хич не е лесно да си намериш работа в тези кризисни дни. Никак не е лесно и на работодателите да открият висококвалифицирани служители. Затова си търсят специалисти. Няма значение по какво. Важно е специалист да е!

И друг път съм имала удоволствието да го споделям, но много ми харесва и считам, че няма да навреди пак да му отделя малко място.

Яко, а Не ми се мисли как се изписват женските чорапи.

Оставих тези сладури за най-накрая. Предполагам, че няма да ги сбъркате кои са и … какво правят.

Ще хващам пътя, честно ви казвам…

Ей, ето ни го новият X-Men. Аз, ако имах актуална визитка, щях да бъда представена като голям фен на поредицата, да ме пита човек защо, но бях малка, хормоналнонестабилна, модоподвластна, бунтарскоактивна и имах следващо поколение бивши пърхащи ларви нейде из стомаха си, та се надявам това да ме оправдае. И сега, на дърти години, 23 за протокола, реших отново да седна да изгледам поредицата, щото си нямам друга работа. Първите части отново си ми харесаха, кво да се прави – носталгия го наречи. Най-накрая по някои нерегламентирани канали се сдобих с последната част X-Men: First Class. Заредих се с пуканки… ъ… с диня, че е по-здравословна, и двама човека и едно куче, което се надяваше да си открадне от динята, докато сме запленени по някоя вълнуваща сцена, се позиционирахме на удобните кожени дивани и затаихме дъх.
Искате ли да ви кажа какво за мен представляваше последната част на X-Men? И да не искате – ще ви кажа. Това беше парад на булимички и зализани младежи с гланц за устни.
В следващите редове ще представя резюмирано само някои от изводите, които си направих след този филм:
- диамантът бил най-здравият елемент? Да бе, кучета го яли диамантът. Той се пропука под силата на една толкова мощна рамка за легло, 129 на промоция в магазина на мебели „Арон“. Дотук с диамантите, отказвам се от тях и повече няма да си двама парите за глупостти.
- точка две – над Русия времето вечно е ужасно, снегове, ледове, ветрове и други -ове, а над Америка – едно ми ти слънце, едно чудно време… Студената война явно е студена само в СССР… Да не говорим, че на едната карта САЩ някак си обхващаше и по-голямата част от Канада, цялото Мексико и повечето от онези шарени държави до Панамския канал. Иска им се.
- три – отново темата за расизма. За къде без нея? Когато ония лошият Шоу попита недоразвитите мутанти кой иска да се присъедини към неговата групичка, някой сеща ли се кой отиде пръв и втори? А така – отстъпниците бяха дръпната пиперудка Ейнджъл и еволюиращият негър Дарвин, който май не успя да се приспособи към по-напориста енергия. Айде, за леката женица беше ясно, ама защо и момчето се предаде, не ми стана много ясно. Негова си работа.
- не разбраха ли, че да викат на мутантите „изроди“ точно пред тях не е особено полезно за здравето и за добрата мускулно-тонусна и опорно-двигателна система. Мен щеше да ме е страх някак си. А и съм чела Стивън Бруст, мъдър, мъдър. Той казва: „Истинското геройство трябва да се планира добре и да се избягва старателно“. Вярно си е!

И тая Мистик не струваше, и не беше гола, а беше с много кръгло лице, с гадна коса, не, не и не.

Умопомрачителни диалози, абсолютна подигравка с интелигентността на хората и никакви завладяващи моменти – това беше X-Men.
Но най-много ме заболя от липсата на съобразяване с физичните закони. А аз си мислех, че може други да няма, но те са неизбежни, навици, от които трудно можем да се откажем. Само Мадона, Лили Иванова, Шер и Глория, които са леко киборгизирани, са успели да се скатаят от постулатите на физиката. Физиката няма място явно във филмите.

За протокола – ей това е Мистик:

Ей ма на, и аз съм тук. Явно, като всеки друг.
Обаче не ми е особено забавно…
Пратиха ми покана и, нали съм на всяка манджа – мерудия, та – хоп! – си имам профилче. 
„Няма приятели за показване“, „няма съобщения за показване“, няма нищо общо взето. Абе, винаги в началото е много тъжна картинката. Не могат ли тези социални мрежи да съобщават по-тактично, че приятелските ти „кръгове“ са много рехави? Никакъв такт, никаква съпричастност…
Да им имам и социализацията… 

И веднага след това бих се възползвала от другия автомат, за който дори ще имам отстъпка

В своите произведения датската художничка Nadia Plesner изобразява трагедията на африканците и децата им, на фона на безхаберието на богатите държави. В серията Darfurnica творецът изразява недоумението си как може хората да отделят огромно внимание на медийните звезди Парис Хилтън и Виктория Бекъм, докато войните, бедствията и незаинтересоваността на властта остават почти незабелязани. В средата на картината е изрисувано едно африканско дете, което държи малко чихуахуа и луксозна дамска чанта. Заради близостта на дизайна на изобразения аксесоар, от Louis Vuitton са на мнение, че са нарушени права им на индустриална собственост. От компанията искат от съда в Хага да забрани представянето на картината в ЕС, включително на сайта на художничката. Авторката на произведението обаче се позовава на правото си на художествено изразяване. След съпоставка, съдът се произнася в полза на Nadia Plesner.
Ако Вие бяхте съда в Хага, какво бихте отсъдили?

Бях в книжарницата и се чудих коя книжка да си взема. Подминах познатите автори и реших да се спра нещо ново, различно. Човек трябва да експериментира, особено с литературата. Попаднах на промоцията на „Нищо и никакви трийсет години“ на Лиза Джуъл. Този „роман с характер“ е от поредицата „Life Style“, което малко ме озадачи, тъй като това са ми най-омразните две думи, след израза „Life Style журналистика“, каквото и да значи той. Но реших, че няма да издребнявам и станах горд собственик на книжното изделие.

„Наистина ли навършването на едни нищо и никакви трийсет години може да бъде повод за болезнени равносметки? Да, и те задължително водят до куп грешни решения и крайно неподходящи действия от страна на героите Диг и Надийн, които забъркват страшна емоционална каша. Добре, че това се случва в поредния роман на Лиза Джуъл, известна у нас с първата си книга „Купонът на Ралф“, та можем да сме сигурни че ще бъде гарнирано с присъщото й английско чувство за хумор и не винаги безобидна доза ирония. Една история, която напомня за прословутия филм „Когато Хари срещна Сали“ най-вече по това, че на героите са им нужни „нищо и никакви“ петнайсетина години, за да осъзнаят очевидното.

Къде свършва приятелството между един мъж и една жена и къде започва любовта?“

Добре, че това представяне го прочетох, след като приключих книжката, иначе нямаше да ни се получи връзката.

Между другото, тя доста поотлежа в библиотеката ми, докато й дойде редът. Хареса ми. Не е някоя запомняща се книга, способна да промени живота ти, да те накара да се замислиш за бъдещето и да вземеш съдбоносни решения (защото такива има). Но беше реалистична, цинична, забавна и ексцентрична. Не толкова сюжетът, който беше някаква весела бърканица, а самите диалози, неизречените мисли на персонажите…

„Хората в лошо настроение винаги имат предимство пред хората в добро настроение.“

„Ония задник с поршето пред Диг най-накрая спря водата. Диг сякаш беше седял с чаосве и го беше гледал как се суети около безценните си допълнителни сантиметри мъжество, обливайки ги съсредоточено с маркуча, като че ли беше единственият притежател на порше в целия свят.“

Не може да минем и без критика – коректор, ако е имало, не си е свършил работата, редакторът е можело да се постарае малко повече, а от печатницата май са си извършвали задълженията през пръсти, защото имаше доста печатни грешки.

Ей така си седя и се чудя защо анимациите с всяка следваща започват да не ми харесват. И причината е, че самите им създатели не искат хората да ги харесат, затова ги правят такива. Все повече започват да приличат на американските игрални филми, които просто са направени за пълнеж. Имат си някаква сюжетна линия, да, поучителни са от време на време, винаги са с хепи енд, печели малкият човек, доброто, приятелството и справедливостта. ОК. Но няма нищо друго, дори вече не са смешни. Създават ги супер цветни и шарени, а ги рисуват грозновати и неестествени. Вкарват все повече цинизми и мръснишки работи, а уж са за деца. Да, в последно време продуцентите се стремят да разширят аудиторията си и да приобщят и възрастни, които вече не само да благодарят на висшата сила за изобретяването на телевизията и да дремят, докато дечурлигите им са зяпнали екрана, а да симулират и интерес. Някои анимации са си само за възрастни, макар никъде да не е упоменато. Както примерно е „Ранго“.

„Rango“ откровено си беше грозно „детско“ за възрастни с „кучи син“ и „на баща ти топките“. Идеята беше добра, имаше и забавни моменти, дори доста. Небрежно странен, но кога ли Джони Деп е участвал в нормален (имам предвид обикновен) филм…
Филмът попада в категорията ми „става, но не бих го гледала отново“, докато следващите дори не са в категорията „става“.
Основните теми бяха водата, индустриализацията, модерното и играта. Някъде между всички тях стоеше Ранго.

Като заговорихме колко важна е водата, на тази тема, на глобалното затопляне и човешката намеса е посветен Animals United (или Konferenz der Tiere, както си е немското разглавие). Там се срещнах с един дзен лъв, пръцкащ тазманийски дявол, зализан бивол, амбициозна маймуна и обезкосмен ловец. Общо взето филм, на който много добре се спи. Двама човека и едно животно се бяхме бързо отнесли в страната на сънищата толкоева непробудно, че препоръчвам филма на всички, клоито страдат от безсъние.

Гледахме „Rio“ по погрешка. Тогава търсихме Ранго и … ми, където Ранго, там и Рио. Е, не обичам анимации с песни. Това е положението. Да, за деца са, но и децата не ги харесват. А и те едни песни…
Хубаво направено филмче, което дори на лапетата ще доскучае.

След „Японски детектив“ („Чудовище в мрака“ на Едогава Рампо и „Плюшеното мече“ Сейичи Моримура) и „Хроника на птицата с пружина“ на Харуки Мураками последва още една среща с японската литература. Препоръчаха ми „Кръгът“ на Коджи Сузуки. Имаше защо. Интересна и завладяваща. Само не ми хареса, че на корицата на книгата авторът е представен като „японският Стивън Кинг“, но не може всичко да е добре, нали? Все някак трябва да оплескаме нещата. Подобни сравнения са много пошли, безвкусни и ненужни. Не конкретно за това, а като цяло българския Майкъл Джексън, ихтиманската Мерилин Монро и т.н.

Касовият филм „Предизвестена смърт“, който никога не съм гледала, но са ми го разказвали 6843 пъти, е вдъхновен от книгата. Основната линия е запазена, но и доста разминавания има.  Най-забележимото е главният персонаж – репортерът Асакава за пикантност е заменен от журналистката Рейчъл Келър. Мога да изброя още неща, но няма да е правилно. Все пак, както вече казах, относно филма съм на разкази от мили хора. А тези мили хора как ги обичам! Любимото ми е:

- Гледа ли новия филм с Уил Смит?
- Не. – отговарям аз.
- Гледай го! Много е добър. Смит накрая умира.

Чудно! И защо ми каза края?

Както и да е, всякакви ги има на тоя свят. Както баба казва – всеки си е бамбашка луд. Така е и Сузуки. Авторът продължава да изненадва света, като една от книгите му, която не мога да намеря у нас, е отпечатана на тоалетна хартия. Практично!

Глупостите от женските списания, предавания, библии и дрън-дрън, от които ми се гади:

1. Всячески нови проучвания, които някак си все противоречат със предишните, после пак се връщат на първата теаза -> на втората – > първата -> някаква трета и така до безкрай. Не знам каква е тази медия, която не може да си заеме позиция, а си противоречи и си заблуждава аудиторията. Ами тя сама да си направи проучване.

2. Да поговорим за мъжката гледна точка, която удивително прилича на женската гледна точка за мъжкото мислене, но представена по-цинично.

3. Съветите, които дават обаче, са върха на сладоледа. Онзи ден попаднах на материал, който гласече, че, за да намалиш изпотяването лятото, трябва да намалиш и приеманата вода. Ами да, дехидратирай се, припадни някъде, стигни до системи в болницата. Без това тези списания ти забраняват да ядеш (така де, не се изразих правилно – разрешават ти да ядеш само неовкусена зелена салата около 100 гр., грахово пюре – 50 гр. и пресен сок от червени боровинки (който посмъртно не можеш да намериш в България), но не заедно, щото ще станат много калории. Единия ден едно – другия – друго. На третия – направи си разтоварващ ден, защото все пак много се натовари с това ядене предните два дни). Сега ти забраняват и течности. Дано си се обърнала предварително към тази агенция, защото ще ти трябва.

4. При полов акт жената задължително трябва да е отгоре, защото така е сигурна и контролира положението. Това дори няма да го коментирам.

5. Хороскопите. Наистина ли някой вярва на хороскопите из женските списания?! Наистина ли някой чете хороскопите в женските списание?! Вчерашният овен е утрешния близнак.

6. Заглавия от сорта на: „как да си почивате“, „как да подредите дрехите в гардероба си“, „как да си изрежете ноктите на краката“ – любими, любими и важни! Директно изрязваш и слагаш на стената, за да го четеш всеки ден и да спазваш стриктно предписанията. Какъв живот живееш ти?!

7. Цената. Шляе се една реклама из телевизия, радиа, интернет, билбордове и други канали, която гласи, че списанието е на уникалната цена от 2,99 и е достъпно за всяка уважаваща себе си жена. И вътре – бам – всички дрехи, които са изложени с мин. 3-цифрени суми, гримовете започват от 50 лв., рецептите са с продукти, които можеш да намериш само в Китай, Италия или случайно някой магазин, където ще се изръсиш баш-бая (не знам кой ги мисли и защо не ги адаптират). Уж всичко е достъпно за обикновената жена. Че кое му е достъпното?! Рекламодатели – рекламодатели, но да има нещо и за средностатистическата българка.

8. Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния. Е, такова животно няма. Досега не съм чувала реални хора да водят този спор. Да дойде моя позната и да ми каже – знаеш ли, пък моя оръфляк не поставя правилни капака на тоалетната, след като си свърши работата! Това са пълни глупости. Ако хора с всичкия си се скарат за това, то те не са с всичкия си.

9. Жените са от Марс, мъжете са от Венера… или обратното. Затова им било трудно да общуват. Както каза един странен човек с много коса – ако жените са от Венера, а мъжете от Марс, при срещата им на Земята най-малкият им проблем ще бъде общуването

10. Ниските жени били най-секси (май някой избива комплекси), а в същото време за мъжете най-секси били дългите крака. И кво се получава тогава? Ти трябва да си някой киборг с крака 124 см. при обща височина 162 см. М, да, много секси перспектива…

11. Малко за модните библии. Та те правят жените да изглеждат така:

12. „Мъжете обичат недостъпни жени“. В следващия брой обаче четем: „Мъжете обичат достъпни жени“. Оле, мъжете обичат жени – това е! А женските списания превръщат жените в патки. Мъжете обичат патките само печени с гарнитура…

Успях!

Ден 30: Книгата, за която прочетох из блоговете и си купих след това:

„Пълен напред, Джийвс“, след този пост си взех „Малкият Никола тръгва пак на училище“ и се наканих на „Кофти карма“, която си харесах от тук И с Харуки Мураками се запознах по препоръка на някой блогър, но не помня на кой…

Ден 30: За кой персонаж от филм бих се омъжила:

За John Preston от Equilibrium

Силен, властен мъж. Всичко, както си е наред, но пак някой трябваше да го открехне за чувствата и за хубавото в света. И кой беше това – жена, как кой. Искам и аз да съм такъв преломен момент за някой.

Ден 30: За кой филмов персонаж бих се оженила:

Определено за Virginia Baker от Entrapment

Първо, това е най-красивата жена. Второ – кой не би искал да се ожени за нея?

Ден 30 – Песен, с която да поздравя всички:

Ами, нека да открием сезона на банските:

Ден 30 – вицове:

Катаджия спира кола, управлявана от блондинка: – Госпожице, не виждате ли, че това е еднопосочна улица?!
Блондинката: – А аз да не би да карам в две посоки, г-н Полицай?

Две блондинки обикалят магазините. Влизат в един магазин и молят продавача да им помогне да си изберат дрехи. Той:
- Кой размер сте?
- Ръст 170, тегло 60, 90-60-90, размер на чашката 3, коси…..
Другата блондинка:
- Муцка, осъзнай се, не си в ICQ!!!

Две приятелки се карат:
- Ти си глупачка!
- Не! Ти си глупачка!
Минал един мъж и им казал:
- Не се карайте! И двете сте прави!

Две блондинки приказват:
- Забелязала ли си, че когато се съберат няколко жени, си говорят предимно за мъже?
- Да, наистина.
- Значи вярно е това, което мъжете смятат, че жените винаги си говорят за глупости!

Шерлок Холмс:
- Уотсън, виждам, че тази сутрин сте били много развълнуван.
- Блестящо, Холмс! Отново вашия дедуктивен метод.
- Хм… забравили сте да си обуете панталона, Уотсън.

Учителката по богословие говори за първият мъж и първата жена, Адам и Ева, и как целия човешки род произлязъл от тях двамата. Иванчо решил да се направи на остроумен и казал:
- Ама тате каза, че ние сме произлезли от маймуната!
Учителката:
- Вашите семейни истории изобщо не ме интересуват!